Да си поговорим за петте реда...

Всъщност никой изобщо няма да говори. Аз ще пиша, вие ще четете (защото, да, вързани сте за стол пред монитор и рано или късно ще ви омръзне да стискате инатливо очи и ще го прочетете). Добре, последното, за съжаление, не успях да направя. Но не се чудете кой е бил психопата под блока с въже в ръка, аз бях. Не ми се получи, едно куче ме подгони и стана тя каквато стана.

Та хайде пак и отново, и да видим дали този път ще ми се получи. Защо, да му се невиди, ви тормозим с тия прословути пет реда? Каква е разликата между пет и четири? Заяждаме ли се?

Ми че много ясно!

Не, не, не слушайте този глас. Той е зъл. Изобщо не се заяждаме. Правим го, за да има поне някакъв минимум, към който да се стремите. Правим го и защото така е сравнително общоприето. Правим го, за да имате минимум, който да ви отведе до нещо повече. До едни поне десет, петнайсет реда.... Не в дължината е истината, а в съдържанието, и това е ясно. Повтаряме го в часовете, за домашните, и общо взето навсякъде. Но в едни четири реда, или три реда и половина, които съдържат грубо три-четири-пет (обичам да изреждам така) изречения, какво съдържание може да се вложи? Какъв смисъл?

"Станах от стола и си взех чинията. Занесох я до мивката. Там имаше още много чинии. Реших да ги измия. Когато свърших загасих лампата и излязох от стаята."

Общо взето в този дух са четири, три, пък и дори петредовите постове. Има главно описание на действия, или още по-зле - пряка реч. Не ви ли се струват някак... бездушни? Няма я емоцията. Няма частичка от душевността на героя. Няма нищо, което да те грабне и да не те пусне до края на поста. А ако решите да пишете доста и действието да свърши чак когато сте излезли от кухнята и сте си легнали три часа по-късно, нещо трябва да грабва. Да улови читателя с кукичка и да го притегля към монитора докато не му изтекат очите.

(по-долу няма кукичка, забравила съм я в другото яке)

"Станах от стола, уморена. Не от яденето, умората ми се дължеше на всичко, което се беше случило през деня. Сякаш цялата сграда стоеше на раменете ми и ме притискаше. Въпреки това знаех, че имам работа. Занесох чинията до мивката и се подпрях. Имах чувството, че дори това действие не беше по силите ми, но гледката, която заварих, ме принуди да не мисля за това. Чинии. Много чинии при това. Нямаше начин да останат там, имах си задължения. След половин час, а може и повече, мивката беше празна, а ръцете ми трепереха. Имах желание единствено да се махна, така че се изнизах през вратата."

Я, ама тя била уморена? И как бихме могли да разберем това от кратичкото описание в по-горния пример? Нима си личеше как се чувства или за какво мисли? Не, ние просто видяхме един доклад за това какво се е случило.

Всъщност, мисля че това беше всичко, което исках да кажа. -въздиша- Тежеше ми на сърцето. Приемете го като поредния досаден урок, с който се опитваме да ви поучаваме и да ви казваме как да си живеете живота. Да, за теб говоря -гледа към пеперудата, която обикаля главата й- единствен читателю мой. Сега вече ще знаеш.

А, и между другото можете да пускате коментари, анонимността ви е гарантирана, освен ако не се издадете сами. Ако можете да ме оборите - моля! Но не знам дали искате да се опитвате да оборвате мнението на пеперудата, може да мълчи обикновено, но реши ли да спори...